Затвореният кръг на реалититата и „лошият материал“

Напоследък големите медии предлагат основно два типа предавания – т. нар. „реалити програми“ и коментари на актуални събития. Именно коментарите в днешно време заменят това, което преди наричахме новини. Тези два основни елемента се преплитат в затворен кръг, който не само се самозахранва, но постига и други, съществени за идеолозите му цели.

Какво представлява този затворен кръг? Несъмнено, реалити програмите демонстрират стряскащ подбор на участници – подбират се ниско грамотни, копнеещи за внимание хора (предимно българи!, този фрагмент не е маловажен!), които използват камерите, за да се порадват на малко внимание за своите „екстеншъни“, „филъри“, импланти и ред други чуждици, за които можете да се сетите, но всички обединени от една основа – възхвала на кича и изкуственото, на големите думи и на наложените клишета. Едно крещящо отчаяние за показване, една празнота и липса на смисъл. Пиршество на светлините на прожекторите с воайорски привкус. Празненство на външното, на образа и показността.

Същите тези участници са поставени в ситуации, които допълнително унижават достойнството им и ги превръщат в обекти на присмех и презрение, изливащи се с лекота в социалните мрежи. Създава се едно подобие на реалност, един симулакрум, в който участниците се опитват да демонстрират заучени фрази и да се доближат до възприет, т. е. налаган отвън код на поведение и образ на женственост, мъжественост, семейни отношения и т. н.. А зрителите обсъждат тези прояви с възмущение, но и съпричасност, все пак, за да си част от обществото (било то квартално, служебно, приятелско и т. н.), трябва да си в състояние да говориш за тези предавания, нали?

Тези прояви са съпътствани с т. нар. От Ноам Чомски в неговата книга „Manifacturing Consent” („Фабрикуване на съгласие”) „flack”, т. е. материали в други, по-малки медии, които се включват с негативни коментари за предаванията с цел привличане на допълнително внимание към тях. Създава се изкуствен спор, в който зрителите са приканени да гледат, за да заемат своя собствена позиция. А има ли смисъл от този спор? Е, важното е предаванията да бъдат гледани, и вниманието отвлечено от други теми, чието обсъждане не се толерира от същите тези медии.

Но тези програми постигат и още една важна цел – те легитимират новите лица на утрешните коментари. Днешните участници, достигнали определена популярност, по-късно се връщат в други формати. Но там вече говорят подготвени за по-сериозни теми, и от тях се очаква да изразят определена гледна точка. Т. е. те се превръщат в своеобразни авторитети. Не е нужно да се появят или изкажат веднага. Но когато е нужно да се изрази строго определено мнение, било то за пандемия, външната политика на страната ни и т. н., те са там – вече познати и готови да ни „просветлят“, същите тези, които така безкомпромисно сме осмивали преди. Нещо повече – те се превръщат в норма – норма за поведение, външен вид, език на изразяване, обхват и йерархия на обсъждани теми и др. Норма, особено обезпокоителна за днешните млади, които не само имат необходимост от авторитети, но и активно ги търсят в медийно-дигиталния свят.

А каква е ролята на втората част от затворения кръг – коментарите и защо отказвам да ги наричам новини? Преди малко повече от десетилетие беше възприета нова насока в медиите на Западния свят, към който (уж) принадлежим – а именно, отпадна не само претенцията за обективност, но дори и търсенето на такава. Предишните правила на журналистиката изискваха проверка на фактите от поне три независими източника. Това изискване беше заменено от т. нар. „факт чекъри“. А кои са те? Това можем лесно да проверим, тъй като е публична информация, но същественото е, че това са гласовете на огромни международни корпорации - пирамидално и силно йерархично организирани. Новата насока на журналистиката призна „невъзможността за обективност“ и „субективната нагласа на репортерите“ като непреодолима пречка и позволи новините да се превърнат в разкази, т. нар. наративи. И така ние вече не просто гледаме и слушаме внимателно подбрани факти, които пасват на определен наратив. Те са допълнени за нас със съответните емоция, тон на гласа, драматични кадри, т. е. Целят определени внушения, допълнени с интерпретации как да ги разбираме. Все по-малко мислене остава за нас. Колко удобно! Най-същественото е, че се използва внимателно подбран език и изрази, които да се възприемат лесно и да останат в съзнанието и подсъзнанието ни, за да можем лесно да ги предадем в своите лични и публични разговори. Но вече припознати като „свои“ мисли и мнения. Размива се причина и следствие, чуждата мисъл се превръща в наша. Предполагам, всички помним израза „купчините от трупове, които ще напълнят улиците“ от началото на пандемията, които бяха изречени във Вашингтон преди да имаше каквато и да било официална информация за вируса и броени дни по-късно повторени от тогавашния ни премиер. Какво целяха тези думи, обективно предаване на информация за ситуацията ли? Кой ли би могъл да се съгласи...

Но как се сглобяват тези два типа програми? Съвсем лесно – реалити предаванията осигуряват своеобразна „статистическа извадка“ т. е. образ на „народа“. Именно затова е важен факта, че се подбират най-вече българи. След това се появява подбраният „елит“ и обяснява много убедено и страстно как българите са ...некадърни, неморални, мързеливи, немислещи и т. н., и т. н.... най-общо и изразително казано, „некачествен материал“. И кой би могъл да спори с тях, след като е потънал в „реалността“ на другите предавания? Така тази теза придобива особена тежест и истинност. Неусетно губим вяра в собствения си народ и принизяваме представата си за него до онези отчаяни за вниманието на камерите хора. Отвращението ни и към двата типа програми се пренася към собствения ни народ. А остават ли хора извън тази „представителна“ извадка? Остават, и то доста - извън селектираните „елити“ и подбраните „маси“ (фразата, която медийните „елити“ обичат да използват е „обикновени хора“) са всички нормални, работещи, мислещи и творящи хора, учени, писатели и поети, художници, музиканти и изобретатели, учители и лекари, земеделци и строителни работници, които са осъдени на маргинализация и изолация. Те сякаш не съществуват. Не и в тези медии! Там порочният кръг се е затворил и машината за реалност работи със завидна мощност. Но ние, надявам се, имаме свободата да изберем другата реалност, онази извън големите медии. Имаме свободата да изграждаме алтернативни реалности, било то като местни организации, или други начини за сдружаване. Но трябва първо да я разпознаем.